Катрин Тасева: Близо съм до медал от олимпиада

Катрин Тасева снимка: БФХГ

Катрин Тасева, една от настоящите ни звезди в художествената гимнастика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Спечелването на медали от престижни състезания се е превърнало в традиция за нея. Но е свикнала да не се задоволява с по-малко от най-доброто. В нейния случай това е олимпийски медал. Именно триумф на игрите в Токио догодина е нейната голяма цел. Известна е и с голямото си сърце. Не веднъж се включва в благотворителни инициативи, за да помогне на хора в нужда. 

– Катрин, здравей! Благодаря ти, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“! Как си?
– И аз благодаря. Добре съм. Вече се чувствам по-добре. Започнахме да водим по-сериозна подготовка. Усеща се, че навлизаме във форма. Вижда се кога са състезанията и спрямо периода се чувствам добре.

– По време на карантината успя ли да поддържаш форма?
– Честно казано в началото, да, но после стана малко по-сложно. Тъй като доста се проточи – два месеца, а това много сериозно се отразява на един професионален спортист и към края вече беше сложно да се поддържа каквато и да било форма. Но в началото се справяхме доста добре. И лично аз!

– COVID-19 тотално обърка спортния календар – в тази ситуация, в която сега се намираме, каква е голямата ти цел през 2020 г.? Какво ти предстои до края на годината?
– Да, така е, наистина много неочаквано нещо с този вирус, който много сериозно се отрази не само на спорта, но и на целия свят. До края на годината имаме предвидено европейско първенство, което все още е под въпрос и никой не може да каже нищо на 100 % именно заради COVID-19. Но главната ми цел е европейското, което е точно на рождения ми ден. Замислям план да си подаря поне един медал. Дай боже да е златен!

– Може ли да се каже, че най-силното ти състезание в кариерата досега бе Световната купа в София през 2019 г., където спечели сребро на топка, бухалки и лента и бронз в многобоя? Връщаш ли се към тези емоционални моменти?
– Много са хубави тези моменти и много ми липсват, честно казано. Не мога да определя кое е най-успешното ми състезание, защото от всички Световни купи в София и всички Световни купи като цяло аз съм се върнала с медал. Но винаги, когато е пред родна публика го определям като много по-успешно, защото самата атмосфера е друга, залата, публиката много ни обича. Може би това ме кара да го усещам като по-успешно състезание.

– Не е ли по-трудно да се състезаваш пред родна публика?
– Да, има го това нещо, но на мен ми харесва. Не го мисля точно по този начин. Аз излизам да си свърша работата. Цялото това напрежение може би после го осъзнавам, как хората очакват и колко много се радват, но по време на състезание не усещам цялата тази тежест. По-скоро усещам любовта, подкрепата на публиката и удоволствието от играта.

– Имаш ли любим уред?
– Мисля, че топката ми е любимият уред, но всичко харесвам като уред.

– А има ли някой, с който ти е трудно?
– С обръч ми е най-трудно, може би защото е най-голям и най-тежък. Това ми е най-трудният уред.

– През миналата година спечели Световната купа за сезона на топка и на лента, стана първа и в многобоя заедно с рускините Дина Аверина и Александра Солдатова. Как се чувстваш в тяхната конкуренция? Можеш ли да стигнеш до по-голям успех?
– Да, ние общо взето сме наравно с тях. До голяма степен е въпрос на късмет. Битката за първите места е много голяма. Смятам, че България наистина много напредна в последните години, особено и индивидуалното, тъй като в ансамбъла имаме малко по-големи традиции и нямаше толкова изоставане назад. Но в индивидуалното имаше един лек спад, но мисля, че в последните години успяхме да възвърнем България към челните позиции.

– Кои са силните ти страни и върху какво трябва още да работиш?
– Силна страна може би е концентрацията, успявам добре да се изолирам от хората. Върху характера трябва да продължавам да работя, той е малко крив. Но с общи усилия от треньори и екипа, с който работим, мисля, че се справяме добре.

– Най-ценният съвет, който си получила от твоята първа треньорка Светлана Цветкова и от Бранимира Маркова, с която работиш в националния отбор?
– И двете толкова много ги обичам! Най-ценният съвет е да не се предавам, да не се отказвам никога и да бъда смела! Винаги са ми казвали, че и двете вярват страшно много в мен. Със Светла отдавна не работя, но поддържам комуникация, тя следи всички мои изяви, всички състезания. Да не се отказвам, да не се предавам.

– Имало ли е досега такъв момент в кариерата ти, в който да си кажеш, че спираш и повече няма да влизаш в залата?
– Да, естествено, че е имало такива моменти.

– Как се преодоляват?
– Ако не можеш сам, тогава идва треньорът или работим с психолог, подкрепа от близки. По този начин съм преодолявала тези тежки моменти.

– България продължава да е сред лидерите в световната художествена гимнастика. Въпреки кризата глобално в родния спорт, българската школа запазва своя блясък…
– Въпреки кризата с COVID-19, още не се е видяло как ще излезем от този период. Тепърва предстои да видим на какво ниво сме се спрели – дали сме паднали, дали сме се издигнали. На това европейско ще се види. Но ние не сме спирали да работим и продължаваме.

– Как гледаш на конкуренцията от Русия, Италия, Израел?
– Много е силна конкуренцията наистина особено в индивидуалното. Всеки се научи да играе гимнастика. Всяка една страна знае, че България е име в художествената гимнастика. Навсякъде взимат български треньори. Масово България и Русия са основните школи в световната художествена гимнастика.

– Наслаждавали сме се на плеяда „златни момичета“ в историята на родната художествена гимнастика. Коя или кои от тях са ти послужили за вдъхновение, когато прекрачи входа на залата?
– Да, наистина има толкова много „златни момичета“, които са незабравими. Аз лично не съм имала късмета да ги гледам на живо, но пък има много записи и наистина съм черпила вдъхновение от тях. Мария Петрова ми е от любимките от по-старото поколение. Илиана Раева с тази страхотна амплитуда, с която играе. Толкова са много и от всяка съм гледала дали не мога да копирам и съм взимала това, което ми харесва.

– Замисляла ли си се каква е разликата, когато например Мария Петрова или Алина Кабаева са печелили титли и сега каква е гимнастиката?
– Сега гимнастиката толкова се е развила. Няма почти нищо общо с предишни години. В днешно време много се набляга на уреда, на техниката с уред и в интерес на истината малко се е загубило художественото. Малко ми е тъжно, защото се получава малко като едно по-скоро цирково изкуство, отколкото художествена гимнастика. Малко липсва артистичността. Това може би е разликата от предишните години и сега.

– Как се работи с Илиана Раева? Знаем, че президентът на родната федерация изисква доста от вас – това тежи или е допълнителна мотивация?
– Не, в никакъв случай нищо не ми тежи, освен проблемът с килограмите, който е световноизвестен! С г-жа Раева е удоволствие да се работи. Аз лично съм я викала в залата да ми помага, защото на мен ми влияе много добре на тренировките, на психика. На състезания я задължавам почти да е винаги с мен. Поне за мен е удоволствие да работя с нея и ми харесва.

– Когато си имала тежки моменти, допитвала ли си се до нея?
– Да, искала съм съвети от г-жа Раева дори в личен план. Винаги е насреща. Държала се е като приятел с мен и ми е давала съвети. Благодарна съм, че стои така близо до нас.

– Журналистите те избраха  в десетката на „Спортист на годината“ за 2018 г. Къде нареждаш в сърцето си това признание?
– Не знам как да го нарека, може би много мило. Признание е за труда на треньори, за моя труд, за целя екип на българската федерация. Благодаря! Мисля, ча аз, Невяна и Боряна сме… От години не е имало гимнастичка от индивидуалното, която да е в десетката. Радваме се на тези успехи.

– Как е възможно да има истинско приятелство в индивидуалния спорт? Питам те, защото не е тайна, че с Невяна Владинова сте изключително близки…
– Да, много обичам Неви и сме много близки. Може би тази конкуренция и това, че постоянно трябваше да сме заедно във всеки един момент, ни направи толкова близки и така да държим една на друга. Наистина при много малко хора е останало такова истинско приятелство. Много е ценно.

– Кога си се чувствала най-щастлива на килима?
– Винаги, когато се представя добре, се чувствам щастлива. Когато и треньорите са доволни, публиката. Често се чувствам щастлива, когато има състезания. Общо взето, когато съм на терена, съм щастлива.

– Къде държиш медалите си, защото вече са доста?
–  Да, наскоро ми се наложи едно преместване да направя. Всъщност се замислих колко много медали, купи, грамоти, отличия имам. Повечето са при майка ми, тя много ги цени и пази, но най-любимите ми си ги държа вкъщи – спечелените през последните години.

– Имаш ли едно любимо отличие или всички са ти ценни?
– Не мога да определя кое ми точно любимото, но може би най-запомнящ се е медалът от световното първенство в София.

– Знаем, че обичаш да готвиш – как се запали по кулинарното изкуство?
– Това е много интересно. Не знам защо всички са решили, че съм страхотен кулинар, но в интерес на истината направих две торти и станах супер известна с тях. Когато ми скимне и ми дойде музата, може да сготвя нещо, но живея сама и общо взето не ми се налага да готвя. По-добре е така.

– Малко звучи абсурдно – гимнастичка, която има за хоби кулинарията при тази борба с килограмите…
– Да, наистина може би е абсурдно. Повече ми се отдават сладкишите и ги нося в залата да почерпя. Не ги изяждам аз целите, макар че се е случвало.

– Няколко пъти се включи в инициативи в подкрепа на хора, изпаднали в тежко положение – какво те кара да участваш, как гледаш на тях?
– Преди всичко трябва да сме хора, трябва да се подкрепяме, трябва да сме добри. Няма как да не се включа, не го правя с никаква цел, винаги така ми е дошло отвътре. Така съм решила и с медала… Просто трябва да сме добри и да си помагаме!

– Самоков, Пловдив, София – кажи с какво всеки от тези три града е специален за теб?
– Аз съм родена в Самоков, но нямам съзнателен живот там. Израснала съм в Пловдив, където започнах да тренирам художествена гимнастика. Пловдив ми е любимият град и много си го обичам. Голяма част от живота ми е преминала там, но по-голяма в София вече. Но Пловдив си ми остава на сърце като много любим град и винаги, когато се върна там, се чувствам като у дома си. А пък в София ми се налага да живея заради гимнастиката предимно.

– Наскоро загуби един от най-близките ти хора – борецът Николай Щерев. Това ли е най-голямото изпитание в живота за теб досега?
– Да, Ники много го обичам, въпреки че бяхме разделени последните месеци, дълго време бяхме сгодени, бяхме заедно. Много близък човек е наистина. Дори като се разделихме, не приключихме тотално контакт. По общи приятели винаги се търсехме единият да пита как е другия. Не можахме да се откъснем един от друг. Наистина много добър човек, много сърцат. Много малко такива мъже са останали с толкова голямо сърце и така да се раздава, толкова добър. Голям мъжкар! Хората ще го запомнят с това.

– Категорична ли си, че след олимпийските игри в Токио казваш „Стоп“ на художествена гимнастика и повече няма да те видим на килима?
– Да. Живот и здраве да има, тази дългочакана олимпиада. Дано нещата са под контрол и всичко е наред, но мисля, че това ще е краят на моята спортна кариера. Но пък може някой път да се появявам, ако много залипсвам на публиката, с удоволствие.

– Колко близо си до твоята голяма мечта – олимпийски медал?
– Мисля, че съм близо, да.

– Откъде идва най-силната конкуренция за теб за това отличие?
– Най-голямата конкуренция сигурно съм си аз самата. Човек сам трябва да се пребори със себе си. Мисля, че това ми е най-големият проблем – да успея да си повярвам малко повече и по-сериозно. Работа, работа и мисля, че наистина сме близо и имаме големи шансове. Много сме наравно с Русия, Израел, Беларус, Италия. Много са изравнени силите.

– Не е ли много субективен фактор съдийството във вашия спорт?
– Да, определено. Много ни е субективен спортът. Ние сме се примирили с това нещо. Разбира се, когато видим, че нещата излизат много извън контрол, пускаме контестации. Но пак някои неща не зависят от нас. Ние гледаме да си свършим нашата работа, да направим това, което зависи от нас, да сме добре подготвени, да си изиграем нещата и вече останалото е в ръцете на съдиите.

– Била ли си ощетявана на голям форум?
– Според мен, да. Но и с това съм се примирила.

– Ще те видим ли като наставник на бъдещи „златни момичета“ или примерно може да се отдадеш на съдийството?
– Имам желание със сигурност да не се откъсвам от спорта. Обичам гимнастиката, но със сигурност няма да е съдийство. Може би с треньорство като за начало след края на спортната ми кариера. Много голямо желание имам да помагам на моята треньорка Бранимира. Ако всичко е както трябва, се надявам с това да започна.

– Разкажи нещо за себе си – хоби, любими места, на които обичаш да почиваш? Остава ли ти въобще време за личен живот?
– Честно казано в този период с COVID-19, два месеца в карантината успях да обърна малко повече внимание точно на тези неща – да намеря някакво по-различно хоби, да направя неща, за които съм нямала време, да прочета малко повече книги, да гледам повече филми. Такива неща, за които в обикновеното ежедневие понякога съм страшно изморена и не ми остават сили да го направя.

– А любими места, където обичаш да почиваш?
– Сега сме във Варна на спортен лагер. Варна е едно от любимите ми места. Тук ми харесва страшно много, дори и за почивка. В неделя, когато си имаме цял почивен ден, обичам да си почивам на плажа във Варна. Харесва ми много.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.