Венцислав Симеонов: Пранди е най-доброто, което може да си позволи България в момента

Волейболната звезда от близкото минало Венцислав Симеонов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. По време на кариерата си, той носи слава на втората си родина Италия, в чиито национален отбор играе и с който завоюва сребърен медал от олимпийските игри в Атина през 2004 г.

Симеонов прави забележителна волейболна кариера, въпреки че започва късно със спорта. Ключова роля за израстването му има новият шеф на родната федерация Любо Ганев. Дебютът му при мъжете пък е при „Професора“ Силвано Пранди. Баща му е легендарният Каспар Симеонов, носител на сребърно отличие от олимпийските игри в Москва през 1980.

– Здравей, Венци! Радваме се, че прие поканата ни и си гост в предаването “Код спорт”! Как се чувстваш в родния Пловдив? Какво е усещането да си сред близките си?

– С родния Пловдив ме свързват много малко спомени от моя живот. През по-голямата част от него съм живял в чужбина – много години в Италия, също и в Германия. Така че от Пловдив имам бегли спомени от моето детство, тук завърших осми клас. Но да се върна при семейството си след тези месеци на изолация е страхотно. Аз съм много привързан към моето семейство, защото цял живот съм бил отделен от тях. Има някаква по-специална връзка между нас.

– Как прекара тези три месеца? Това ли бе най-тежкият период в живота ти?

– Съжалявам, никога не съм мислил, че в световен мащаб може да се случи такова нещо, но за мен тези три месеца бяха изключително ползотворни. С жена ми и децата се бяхме изолирали горе на Балкана, където имам вила. Прекарахме чудесни моменти четиримата без никакви ангажименти, без никакъв стрес по нормалния живот. Беше много спокойно, много добре ни се отрази на взаимоотношенията, защото днешният живот е много френетичен. Понякога трябва да се случи нещо такова, трагично като COVID-19, за да се замисли човек кое наистина е важно в живота, кое е преходно и няма стойност.

– Какво си помисли, когато видя тази апокалиптична картина? Отлагат се олимпийските игри, европейски първенства, затварят се заводи, като че ли животът спира…

– Мислех, че американските филми, които гледаме, са някаква научна фантастика, но явно има неща, за които не сме подготвени. За радост, няма да е това вирусът, който ще ни спре.

– Спираме с коронавируса, за да преминем към любимия ти спорт. Следиш ли какво става с българския волейбол? Силвано Пранди остана начело на националния отбор, познаваш го доста добре. Правилен ли беше този ход?

– За мен това е най-хубавото нещо, с което можеше да започне новото ръководство на федерацията. Това мнение съм изказал и пред някои от членовете на Управителния съвет в неофициални разговори. За мен това е правилният човек на правилното място, защото той доказа, че може да изгради един млад отбор, какъвто трябва да е българският, с подмяна на състезатели и поколение. За мен той е най-доброто, което може да си позволи България в момента.

– Като човек, прекарал много години във волейбола, какво ни липсва? Не успяхме да се класираме за олимпийските игри, като че ли изискванията към българските волейболисти са прекалено големи…

– Всяко поколение си има някакъв период. Сегашното поколение живее на лаврите на тези, които бяха преди. Много е трудно да се съревновава, защото другите национални отбори станаха много по-силни, отколкото бяха. Четвъртите места, за които в България се роптаеше, аз не го виждам в близко бъдеще да се случат пак. Честно и откровено го казвам. А какво ни липсва? Всеки ще каже манталитет, но според мен ни липсва не манталитет, а класа. Малко класа, защото ние сме винаги там, но не и на стълбичката. Тази малка класа е време, спокойствие. Този отбор трябва да си намери т. нар. лидер или лидери, които във важните моменти да поемат отговорността. Гледах олимпийската квалификация с баща ми. Не съм спал сигурно един ден, защото за мен е необяснимо как стигаш 2:0, имаш мачбол… Мисля, че Цецо сбърка сервисa, което и аз бих го направил, отиваш и рискуваш. Той е име, той е звездата. Не можах да разбера после как взеха таймаут, как се развиха следващите разигравания като имаш един човек, който е звезда безспорно – Цецо. Този човек или треньорът, или разпределителят трябваше да каже: „Виж какво, аз съм. Или с мене, или няма да стане.“. После вече е късмет, дали ще направиш блокаут, дали ще я вкараш на линията или ще излезе 5 сантиметра отвън. Това вече е късмет, но ти трябва да си изработиш този късмет. А ние си го бяхме изработили, защото беше 2:0. Гледах и не вярвах. Викам: „Леле, ще се класираме за олимпиада срещу Бразилия!“. Така че ни липсва малко класа – някой играч, някоя резерва, който може в даден момент да влезе и за 5 минути да се отдъхне. Не може да играят само шест човека. След това класата значително пада.

– Виждаш ли нещо позитивно в родното волейболно първенство? Има ли таланти, които да се открояват?

– Наблюденията ми са доста бегли в това отношение. Класата не е кой знае колко голяма. Това е защото всичко се прави с много пари в днешно време. А очевидно в България няма хора, които да дават такива пари за това нещо. Единственото позитивно е Марица. Това за мен е бизнес модел, това прави и Лудогорец във футбола. Има спонсори, имаш дългосрочен план, имаш си школа, има хора, които си разбират от професията, защото дълги години са го правили и получаваш успехи на международно ниво. Единственото позитивно е, че тук може да се даде поле за изява на играчи, които все още нямат опит, на млади таланти, които могат да го придобият. Имах щастието да играя до преклонна възраст за един спортист – 38 години. Питат ме: „Защо не се откажеш, за да дадеш място на този, който е на 20 години?“. Казвам: „Той, ако е читав и кадърен, ще ми го вземе. Защо аз трябва да се отказвам?“.

– И сега да поговорим за кариерата ти – обречен ли беше да станеш волейболист при положение, че майка ти е звезда на Марица, а баща ти Каспар Симеонов е легенда в този спорт?

– Благодарен съм им и до ден-днешен, че никога не са ме карали да правя нищо насила. От малък съм живял по залите. Беше очевидно, тъй като и двамата бяха елитни спортисти. Но ме оставиха да изживея детството, да дойде моят момент и оттам нататък стана много интересно.

– Играл си баскетбол в ученическите години. Не можа ли да те грабне спортът с оранжевата топка?

– Баскетболът е много хубав спорт. Голямата ми дъщеря тренира баскетбол, много ми харесва, но там има един фундаментален проблем – много се тича, а аз мразя да тичам. След първите два месеца тренировки си казах, че това не е за мен. Аз си бях и пълничък, а пък и по-малко ме помързяваше, струваше ми страшно много хабене на енергия. И следващият спорт, в който не се тича, а само се скача, е волейболът. Пробвах и във футбола, играх на вратата или като последен защитник. Колкото по-малко движение при мен, толкова по-хубаво.

– На 13 години обаче получаваш тежка контузия. Как се случи, какво казаха лекарите и кога успя да се възстановиш?

– Това беше периодът, в който тренирах футбол. Бях вратар, защото бях по-голям и искахме да преместим една желязна помощна врата. Не знам как я преместихме, но ми падна на левия крак. Беше брутално. Не знам баща ми като ме е видял, как му е издържало сърцето. Не пожелавам на никой родител това. Докараха ме в болницата, оставиха ме в една стая и той дойде разплакан. Каза: „Виж, станала е беля, но ще се оправиш.“. А те са му казали: „Ако можем да му запазим крака и да не куца цял живот, ще сме направили чудо.“. Аз много вярвам в съдбата. На човек, каквото му е написано, рано или късно ще се сбъдне. На мен ми е било писано това нещо да не ме откаже изобщо от спорта. След това беше много трудно, бях два месеца в болница, на легло с пирони, с екстензии. После бях четири месеца в гипс и после една година в диспансера, за да се науча пак да ходя, защото мускулът ми беше тотално атрофирал, имах само кожа и кокал. На 14 години се научих пак да ходя, не да тичам, а да ходя…

– Защо не успя да избягаш от волейбола?

– Точно се оправих, бях на 15 години. Много обичах да уча, но много обичах и да папкам. Баща ми ми каза: „Виж какво, ти си голям, не може така! Ела да се раздвижиш!“. Беше лошо времето през септември и ми каза да отида в залата, че е по-топло. Лека-полека да ме научат на стената как се подава отгоре и отдолу. Не беше любов от пръв поглед, нямаше флирт, беше много дълго запознанство.

– Каква бе ролята на Любо Ганев в онези години?

– Тук вече идва интересното. Тогава мениджър на всички волейболисти в българския национален отбор, като се започне от Любо, Борето, Пушката беше Нино ди Джакомо – един много известен италиански мениджър тогава. Един ден с цялото посолство беше дошъл да се видят с баща ми в Новотела. Бяха приятели, познаваха се от дълги години. Бях си забравил нещо и отидох там на масата, те точно се бяха разгърнали. Този човек ме видя, попита кой съм и баща ми му каза, че съм му син. Каза: „А, виж какъв е голям. Ела тук сега. Ще го пратим в Кунео!”. Баща ми попита – за какво да го пращаме в Кунео, какво да прави? А Ди Джакомо отговори, че имат волейболна школа и че съм голям. Баща ми обясни, че изобщо не съм играл, нямам опит и само нещо съм тренирал за отслабване. Италианецът каза, че Ганев и Кьосев са там и ще ми помагат. На съседната маса секретарката ми написа туристическа виза за 21 дни и след две седмици заминах за Италия без изобщо да знам какво става. Тогава Ганев ме взе като негово момче, две години бях с него, в неговата къща с жена му Паулина, гледаха ме, бях като член на семейството. Така че за този човек, каквото и да стане, каквото и да направи, аз никога не мога да кажа лоша дума. А мен не ми харесваше Италия. В началото исках да се прибирам. Той ми каза да остана, да пробвам. Каза, че това е една от най-добрите школи и ако искам да ставам спортист, в нея могат да ме направят.

– Печели спортът, обаче губи архитектурата – откъде идва любовта ти към архитектурата?

– Въпреки че играех, завърших. Баща ми каза, че спортът е до време и е по-хубаво да имаш образование. Там между тренировки и състезания, успях да завърша „Проектантство и геодезия“. Най-близкият университет до Кунео е и един от най-престижните в Италия – този в Торино. Помолих Кунео да ме запишат да се пробвам. Ходих шест месеца, но в същото време Силвано Пранди ме поиска в мъжкия отбор и там вече нещата станаха несъвместими. Да учиш в университета „Архитектура“ и да играеш на професионално ниво волейбол е много трудно.

 – Оставаш в Алпи Тур (Кунео), но не си доволен от статута ти на резерва и поемаш към А2…

– Винаги съм се стремял и съм искал да свиря първа цигулка. Баща ми ме е научил така от малък – като правиш нещо, прави го на макс. Влагай всички усилия, всички способности. Отдай се изцяло на това, което правиш. Дали играеш волейбол, дали учиш или ходиш за риба – прави го на макс, защото тези „след и други“ не се помнят. Така че прави нещо, за да те запомнят хората и то с хубаво.

– Колко години игра в елита на Италия и защо това е най-силното първенство в света?

– Титуляр играх 14 години, като смених четири-пет отбора. Беше най-силното, защото имаха икономическата възможност да вземат най-доброто от Европа и света, да го обработят и да го сложат в една концепция за подготовка, тренировка, метод на игра. Взеха най-доброто от българската школа, малко го префасонираха по европейски, включиха нови тенденции, защото между волейбола, който се играеше през 90-те години и сегашния, няма абсолютно нищо общо и създадоха една методика на подготовка – физическа и тактическа, която е водеща в света. За мен италианският шампионат продължава да е това – водещ в света. Другото много важно нещо е развитието на детско-юношеските им школи. Аз съм продукт на тази школа. Това е и проблемът на българския волейбол – не се инвестира. А да инвестираш в детско-юношеска школа, хората си мислят, че това е хвърляне на пари. Но ако имаш програма за 3-4-5 години напред… Сега Левски се опитва да го направи – да вземе доказан специалист за детско-юношеската школа, да вземе всичко, което може от България, да им създаде база, да им създаде европейски метод на работа. Според мен ще вземат плодовете. Така се прави. Докато сега казват – защо трябва да се харчат 1 млн. евро за нещо, което хипотетично може да излезе след 3-4 години, като за 1 млн. евро ще си взема Леон и Атанасиевич? И нещата приключват! Само че това са краткосрочни планове на хора, които не са визионери.

– С кой отбор на Апенините си постигнал най-големите си успехи?

– Мисля, че с Пиаченца. Съвпадна и с моя пик, тогава бях на 27 години, в разгара на силата си, но и там само се докоснах. За три години съм играл осем финала и съм спечелил само един. Винаги съм бил втори. Тези мои неволи с контузиите ме преследваха цял живот. Бях много мускулест, но и много чуплив. Изпуснах да играя в един финал на Шампионска лига срещу Казан. След това къде възстановен, къде невъзстановен, играхме финал с Тренто, когато завоюваха първата титла Радо Стойчев и Матей Казийски. Аз скачах на един крак. Винаги това ми е било ахилесова пета, но не може всичко да е перфектно на този свят.

– Трудно ли е един българин с италиански паспорт да пробие в “скуадра адзура”?

– Тогава беше почти невъзможно.

– Как се случи обаче?

– И аз много пъти съм си задавал въпроса. Колкото и нескромно да звучи, явно съм бил страхотен, за да те поканят, да ти издадат паспорт, да направят всичко възможно, да те извикат за олимпиада. Ти си от десетки години спортен журналист, аз проверих, може и ти да го направиш, в света няма състезател, който да направи дебют на олимпиада без никога да е играл в националния отбор, какъвто и да е – женски, мъжки, юношески и т.н. Аз съм единственият, който дебютира с националната фланелка на олимпиада, без да съм минавал квалификации, без нищо.

– И стана втори.

– Да, и там загубен финал. Започна олимпиадата и на третата тренировка скъсах сухожилие на коляното, ама брутално. И за две седмици всеки ден си бих по три инжекции. Монтали дойде и каза: „Боли те, не боли те, не мога да те сменя. Ще влизаш, стискаш зъби.“ Да не ти казвам преди мачовете какво са ми слагали в коленете, за да не чувствам нищо. Между другото 2004 г., когато отидох с националния отбор, бях спечелил „Трофео Гадзета“, а това е една от най-престижните награди, които дава „розовият“ вестник. Почти винаги я печелят или диагонали, или играчи с номер 4. Щом тогава можах да се преборя с тази конкуренция, да ме поканят в отбор с Вермилио, Джани, Папи, Фей, Мастранджело и либерото Пипи. Борех се със Сарторети до последната минута кой да започне.

– Къде е медалът от олимпиадата в Атина?

– Пазя го тук с този на баща ми. Един до друг са си. Москва и Атина са там. Много малко семейства могат да се похвалят с два сребърни медала.

– Задавал ли си си въпроса защо не си играл за България?

– Тази тема никога не е стояла на дневен ред, защото никой не ме е канил, никой не се е интересувал от мен, никога не съм получавал повиквателна. Аз играя в Италия, в един момент ме канят в един от най-престижните национални отбори в света. От България никога никой не се е интересувал, дори чистачката на залата да ме пита: „Ти играеш волейбол, имаш ли някакви намерения?“ Никога не е стоял въпросът, никой не ми го е задавал.

– През тези години чувствал ли си се обиден от това отношение?

– О, не! Защо трябва да си обиден за нещо, което явно не са счели за уместно или на моя пост са имали хора, които са били по-добри от мен? В спорта всеки си избира с какво иска да разполага. Щом не са ме поканили, значи не съм бил от класата да играя в този национален отбор.

– Как се почувства, когато с италианския национален отбор гостуваше в Двореца на културата и спорта във Варна в мач от Световната лига срещу България? Датата е 1 юли 2005 година…

– Това беше един от най-тежките моменти в спортната ми кариера. Наистина ми идваше да се закопая в земята и да изчезна. Влязохме, залата беше пълна и гледам баща ми, майка ми, Димитър Златанов, цялото ръководство на федерацията. Излизат националните отбори и Дворецът щеше да падне. То не бяха псувни, то не бяха… Аз никога с никой не съм говорил. То не бяха продажници, мръсници… Още на загрявката се стъписах, нямах абсолютно никакво желание. Монтели вика: „Какво става? Нещо не ви долюбват много, а?“. Почнаха подмятания, започна мачът. Аз изобщо нямам никакви спомени какво стана. Знам, че паднахме. След това репортери… Страшно грозно! Цяла нощ не спах, говорих с майка ми и баща ми. Естествено те бяха още по-разстроени и от мен. На сутринта отидох при Монтали и му казах: „Виж какво, днес съм контузен, болен, изобщо няма да се събличам. Ако може да не идвам.“. Каза, че не може да не отида. Свърши и вторият мач, прибрахме се в Италия и имахме 10 дни преди подготовката за европейското първенство в Рим. Обмислих, обмислих и казах, че това повече не искам да ми се повтаря в моя живот. За мен спортът винаги е бил удоволствие. Да изживееш такъв грозен момент, без изобщо да имаш абсолютно никаква вина… Нито съм дезертьор, нито съм избягал, нито пък е стояло да избирам тук или там. Никога не е стоял този въпрос. Да се отнасят така с теб хора… Явно беше подготвено не знам от кого, но това беше режисирано, защото след един месец дойдоха да ми се извиняват. Не беше правилно, малко прекалиха и журналистите…Викам: „Няма значение, вие сте си свършили вашата работа, ние паднахме два мача!”. Тогава отидох при Монтали и му казах: „Аз няма да съм ти полезен. Колкото и паспорта да ми дадете, аз винаги ще си остана чужденец!“. Случилото се ме накара да осъзная, че явно не ми е мястото в националния отбор, защото не се чувствам в свои води.

– Какво нещо е животът, Венци! Остави баскетбола, но той пак се явява при теб – съпругата ти Гергана Славчева е добре познато име в този спорт. Кой е шефът в семейството?

– Ние сме елитни спортисти и сме много дисциплинирани. Нямаме нужда да си повтаряме един на друг, знаем кое е правилно и с кое леко се отклоняваме от правия път. Така че съм много щастлив, че благодарение на спорта, имах възможността да срещна моята съпруга и да създадем едно прекрасно семейство.

– Кое е любимото място за почивка на фамилията?

– Тъй като с жена ми сме пример, че противоположностите се привличат, аз колкото искам да ми е спокойно, тя толкова иска да е лъскаво и шарено. За нея почивката в Маями, където ние ходехме всяка година по един месец, преди да се роди втората ни дъщеря Леа, е свързана с шопинг, с обикаляне на молове. Колкото до мен, имаме си една голяма фамилна къща на Цигов чарк. За мен почивката в Родопите, на хубава кухня, на домашно сирене, лодка, риба, спокойствие… Винаги стресът, който имаме като спортисти, там съм си зареждал батериите. Докато при нея колкото повече има екшън, толкова по-хубаво.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.